ЗА АНДРЕЙ И НЕГОВОТО “ВЕЧНО ЗАВРЪЩАНЕ” КЪМ ПЪРВИЧНАТА ЧИСТОТА.
[Андрей Янев – “Завръщане…”. Изложба живопис, галерия “Неси” – 3-18.ХІІ.1998 г.]
Всяка изложба е различна, всяка има своя единствен интимен поглед към себе си и към душевността на своя Автор.
В началото на есента Андрей направи много успешна изложба в гр. Любляна (Словения – 18.Х.-6.ХІ.1998 г.). Картините му не просто впечатлиха, но направо завладяха преситения на абстрактност поглед на чужденеца със своето вътрешно спокойствие, със своята атмосфера, със своя колорит. Но и с още нещо.
В края на представянето, преди да звъннат чашите с шампанското и зрителят да се усамоти с картините, Андрей запява. Сам без съпровод, леко отпуснат, без съпровод и със силен мощен глас. Запява “Заблеяло ми е агънце…”. Официалните гости са учудени, организаторите – озадачени, та “номерът” не е предвиден “по протокол”, отново ли поредната “артистична” екстравагантна приумица…
Но става чудо. Тъжните провлечени тонове оживяват картините и те заговорват с “друг” глас. Звук и образ, мелодия и багра се сливат непонятен тайнствено-завладяващ ритъм. И зрителят усеща, че отвъд пастелния колорит, точната и ясна “иконописна” линия и тежките, приведени тела, има нещо земно и първично, нещо неизразимо с думи, което песента подсказва и което Е изкуството на Андрей.
Скоро след връщането си в България, Андрей подготви и изложбата за Бургас. Като човек и творец той е страшно енергичен – винаги в движение, постоянно замислящ нови идеи, които осъществява докрай, постоянно рисуващ нови платна. А картините му са тъй спокойни. И докато слушах разказа за красивата и пленяваща “Люблянска” приказка и замисления проект за Бургаската изложба, сякаш усетих какво са доловили онези “други-чужди” зрители, там в Словения – привидното спокойствие на неговите картини, скритото напрежение в техния подтекст.
В сюжета на нашия живот има една скрита метафора, която велегласно обявяваме за неприсъща нам, но която интимно съхраняваме в душата си, само за себе си – необходимостта от завръщането назад към корените, атавистично привличащото ни “родно”.
Казват, че роденият край морето повече от друг бърза да се завърне към дома, към безбрежната морска шир. Не знам дали е вярно. Но знам, че пътувайки за Бургас, Андрей се завръща не само към своя безхоризонтен роден морски град, но и към загадъчната тишина на мистичната Странджа, от където е неговия корен. Срещата на тези две стихии прави изкуството на Андрей. То е много сетивно, много родно, но не умилително-лигаво и сантиментално, а изстрадано; една изстрадана чуственост по изчезващото родно, една тъжна песен срещу изчезващата сетивност за родното. И в това е неговата модерност и съвременност. Неговият магнетизъм е тъкмо в онова, което ни липсва – късче природа и земност, късче приказка и спомен за безвъзвратно изгубените корени.
Та, това е невидимият поглед на изложбата “Завръщане…” – завръщането към липсващото ни късче първична чистота, което всеки от нас ще отнесе със себе си оттук, одухотворен и пречистен.
Христо Манолакев
